Понякога се сливам с тишината,
а мислите ми времето раздират
и капки кръв се стичат от душата,
молитвено мечтите ми умират.
Застинало сърцето ми те чака
на прага на самотния ни дом,
където за последно се изплака
потърсило от мъката заслон.
Прегръщаш ме и казваш да вървя,
затварям си очите да те видя,
преди да се родя и след това
нашепваш нежно: Аз над теб ще бдя!