Тиха вечер
Тихи стъпки, вечер тиха,
вятърът косата разпиля,
устните сълза отпиха....
Не! Просто заваля.
Сянката му бледа беше,
лицето - млечно-бяло.
Защо ли тъй умислено вървеше,
сякаш никога не бе валяло?
Отразяваха се хиляди звезди
в локвите на тротоара
и без да мисли за преди
той запали поредно цигара.
Аз го гледах, а нощта
със себе си бе ме обвила.
Оставила го бях във самота
и в капките дъжд бях се скрила.
Тихите стъпки замряха,
разпилял бе вятърът косата,
сълзите вече се спряха,
а за мен остана тишината...
© Борислава Илиева Зашева All rights reserved.
