Тихи стъпки, вечер тиха,
    вятърът косата разпиля,
    устните сълза отпиха....
    Не! Просто заваля.

    Сянката му бледа беше,
    лицето - млечно-бяло.
    Защо ли тъй умислено вървеше,
    сякаш никога не бе валяло?

    Отразяваха се хиляди звезди
    в локвите на тротоара
    и без да мисли за преди
    той запали поредно цигара.

    Аз го гледах, а нощта
    със себе си бе ме обвила.
    Оставила го бях във самота
    и в капките дъжд бях се скрила.

    Тихите стъпки замряха,
    разпилял бе вятърът косата,
    сълзите вече се спряха,
    а за мен остана тишината...