Тихо е. За първи път ми е толкова тихо!
Сега, когато с впряг безметежен сезоните
се понасят над нас като глутница кучета
и се хапят. Празни боботят вагоните
на нашия влак безадресен и бързащ,
сякаш очаква го гарата схлупена, малка.
Не е време аз и ти да се сещаме вече,
че е имало някъде спирка. А жалко е -
някога имаше. Днес се завъртаме бавно
всеки по своята ос - без компромиси,
без извинения, монотонно и плавно,
сякаш никога тези оси не са се пресичали...