Тишина.

А в нея гласове

на убити птици.

И сънища

без изход.

Безпосочност.

Отчаяние.

Тишината

е отровна люлка

и превръща

светлата тъга

във черна мъка.

Колко близо

са възхода

и падението.

Колко бързо

трябва

да реша.

Почакай, време!

Не крия нищо!

Разголих дръзко

всички истини.

Някои са недъгави.

А колко бяха

лъскави.

Съблякох себе си

без страх и трепет

и се сблъсках

смело в призрака

на ехото.

Заболя ме.

И боли.

Тишина.

И в тишината -

самота.

Просветлява

моята тъга.

Ще се облека

отново

в изгреви.

И през ръба

на спомена

ще ти помахам

забързано...

преди да отлетя.

Тишина.

Синя тишина.

С вик ще съживя

птиците убити.

И ще сънувам

синева.

Не, няма да стана

друга,

ще се завърна

при себе си -

сама и в тишина,

с рана - спомен,

с истинска тъга,

за да не се вледеня,

за да мога утре,

щом те спомена,

да кажа:

Обичам го!

Нали и той, и аз

сме прашинки

в този свят

и щом сме тук

е трябвало да бъдем,

да се сбъднем,

да се срещнем,

да се нараним,

да се разделим

по-мъдри,

по-смели,

по-умни,

по-цели.

За да мога

да не се затворя

и някога, когато

сам това поиска,

да бъда приятел,

да бъда истинска.

Да протегна ръка

с кротка и нежна

усмивка,

както се подава

от човек на човека

топлина,

звезда,

вода

и тишина...