Тишина... и без това друго не ми остана.
Самота... в душата е дълбоката рана.
Рана, която винаги ще бъде вътре в мен,
причината ще я оставя настрани,
просто ще помахам, а ти се отдръпни.
Не искам да те виждам заради много причини,
най-голямата е, че ти ми отне последните сили.
Колкото и да съм малка,
колкото и да съм жалка,
повярвай ми, след мене винаги ще виждаш сянка.
Подиграваш се на по-малките, но уви,
акълът ти е като на пет годишен,
просто замълчи.
Хората ме питаха как съм могла да бъда с теб,
отговорих им, че ти беше моя разцвет.
С теб се чувствах различно,
но вече е късно, признай.
Тази тишина ме убива, тази тишина няма край.
© Наталия Георгиева All rights reserved.