ТИШИНА

Тихо, тихо, тихо,

гладка, тъмна тишина,

отново три след полунощ е,

поредна нощ и моята съдба.

И лято е - дъждовна вечер,

прегръщам хладни рамена,

а стаята ми празна е,

окичена, претъпкана от тишина.

Сърцето ми - и то как бавно бие,

в душата пуста бъбри самота.

Тихо, тихо, тихо,

не мога да забравя и не искам,

сълзите ми се сляха със дъжда,

затрила и забравила, че съм обичала.

Какво остана ми, госпожо Самота?

Липсва ми, дори боли,

липсва ми и пак съм неразбрана,

липсва ми и нека Бог ми го дари,

липсва ми, да си любов и да си желана.

Сега копнея да заплача,

сълза и пак сълза да събера

и всяка свое минало и спомен да си има,

да си поплача с гостенката Самота.

Тихо, тихо, тихо.

Сълза отронена, щастлива

с блясъка на любовта

и топла, и гореща, и пенлива,

със святата си нежност ме погалва тя.

И истинска, и бляскава, и чиста,

с мириса на утринна дъга,

отрони се, отива си, изплиска

прекрасната, любовната сълза.

Какво оставяш ми? Душа от дрипа.

Лутам се, загубена в мъгла,

и само онзи дращещ студ ме вика

да чакам другата сълза.

Тихо, тихо, тихо.

Сълза отронва се, опръскана със болка,

залутана, и мътна, и сама,

на кръстопът чакаща, бездомна,

тя търси своята изгубена следа.

Пътува бавно и безплодно,

оставяща катранена бразда,

неистово изплува и потъва,

и молещо, и жадно,

уви, бездънна и без образ е калта.

Използвана, излъгана, издрана

от ноктите на блудната лъжа,

обидена, посрамена и жална,

издъхва и сълзата на греха.

Тихо, тихо, тихо.

Колко спомени зарових

и колко обич разпилях,

душата си до кръв разрових,

живота си в длани две събрах.

Отворих шепа и надникнах,

протегнах поглед и разбрах,

там нещо

сякаш стреснато, напук намигна,

отворено окото на живота си видях.

Тихо, тихо, тихо.

И тръпнеща, и хубава, и жива

прохождам с другата сълза,

и всяка свое минало и бъдеще

ще има,

аз плача с гостенката Самота.

Тихо, тихо, тихо,

отново три след полунощ е...

март 2001