Това, което остава...
ТОВА, КОЕТО ОСТАВА...
Нощта запалва меден свещник –
не мога дъх да си поема.
Невидима си, но усещам,
че всичко в теб е съвършено.
Отивам си. И то е просто
една въздишка в календара,
тиренце късо – между точки,
в необозримото пространство.
Красиво е. Почти неземно.
Или така да ми се струва?
Душа, ти късно ли усещаш
какво е цветно да сънуваш?
Трепти предсказаният изгрев
в гръдта на райската секвоя.
Душа, където и да идеш,
ще помниш ли, че беше моя?
След време даже подивяла
тълпа да те подгони с факли,
помни, че с мене си живяла
и можеш да болиш. Стократно!
Дано привикне необятът
с изострената ти тревожност.
Дори да няма път обратен –
върни се – ако е възможно...
© Валентина Йотова All rights reserved.
