Мълчиш... и всичко между нас е казано.

Изправяш се и ми обръщаш гръб.

Ще тръгнеш и вратата ще затвориш,

и ще те видя за последен път.

"Не тръгвай, всичко ти прощавам.

Ще можеш ли и ти да ми простиш?

Да се прегърнем, всичко да забравим.

Нима без мен ще можеш да заспиш?

От гордост нараненото ни его

заплашва да убие любовта...

Вратата не затваряй, чуй ме -

единствено със теб не съм сама".

Сърцето ми крещи да не те пускам,

а устните настойчиво мълчат.

И само сълзите издайнически рукват,

надявайки се да те задържат.

Очите ни през болка се откриват -

дано без думи да се разберат!

Мълчим... и чудото очакваме,

ръцете ледовете да стопят.

"Това съм аз, нима забрави?

До лудост те обичам, разбери.

Нима ще тръгнеш и ще ме оставиш,

и ще зачеркнеш нашите мечти?"

Нима света си ще разпръснем

на пух и прах - от гордост, суета...

Нима не можеш пак да ме погалиш

и сгушена до тебе да заспя?"

В прегръдката ти светове откривам

и смисъл нов подхваща стар рефрен.

Не плача зад врата затръшната...

Щастлива съм - отново си до мен.

С. Кръстева