Работихме усилено на парахода стар                  
и се замислих веднъж за най-скъпия товар,
който не беше във трюма, не беше и в танка,
а всеки го виждаше в своята собствена сянка.
 

Ставахме рано и почивката бе кратка,
но всеки се трудеше с упоритост сладка.
В машината – жега, а на мостика – вятър
и си знаехме ролите в този малък театър.
 

Чести аларми се чуваха в душния мрак
и се впускахме да видим какво става пак.
Всичко се клатеше в борбата с вълните
и тогава си спомних във къщи липите.
 

Една вълшебна картина пред мене изникна
как стоя сред листата, в поляната китна,
Гледам – високо в небето слънцето трепне
и чувам вятърът хладен в ухото да шепне:
 

Защо не си тук сред тишина и природа
а пътят избрал си, затворен на борда?
Защо тъй откъсна се, от което обичаш
и впусна се лудо след пари да тичаш?
 

Правилно реди вятърът, думах си аз,
но за дните на сушата си спомних тогаз –
как ставаха бледи миговете прекрасни,
а сънят ми изяждаха мислите страстни.
 

Аз бях се залутал в голям кръговрат
на задачи, грижи и чувства богат.
Дори бях забравил какво е да си смел -
бях спрял да се боря за съкровената цел.
 

Загубил кураж вечни битки да водя,
запътих се аз из морета да бродя,
за да намеря сред работа, пот и мечти
начин да преоткрия пак мойте липи.
 

Да си припомня причината аз да живея,
да осъзная нещата, за които копнея.
Да запаля пак огън от мойта искра
и да се върна по-силен за нова борба.....
 

Пак съм на кораба, в машината тясна,
споменът за липите ми рязко изгасна.
Вятърът оказва се голям вентилатор,
а слънцето ясно – горещ инсенератор.
 

И мислех си пак, със съзнание по-ясно,
за трудното време в пространството тясно.
Как чрез него оценявам красотата домашна
и събирам кураж за реалността си ужасна.
 

Как всеки на кораба тук в себе си носи
проблемите къщни, така – голи и боси.
И събираме сили срещу тях да застанем,
та животът на сушата под ръка да хванем.
 

И не е ли това, което на всеки му липсва –
място, на което да се спре и да чувства?
За да усети пак вятъра в липите прекрасни
и да се върне в живота, с надежди по-ясни...
 

Да, физически тежко е на парахода железен,
но вярвам, че трудът за ума е полезен.
И продължаваме да пазим най-скъпия товар,
светли мечти и надежди – за живота ни дар.
 

Юни 2016