Тронът на нашата слятост
Не знам дали помниш как се лети,
не знам дори, дали все още пазиш крилете си
(онези, със сребристото по края),
не знам дали остана чисто небе над главите ни
и дали слънцето помни извивките ти...
Но ако си там, ако ме чуваш
през току-що покълналите облаци,
все още необжарени от човешки дъх,
хвърли мекотата на взора си към мен
и над плетеницата от безумни дъги
напиши директно върху сърцето ми
с непримиримостта и топлата тежест
на най-стаеното синьо на очите си:
Ще те обичам и отвъд всички животи!
И нека реалността бавно се отмие
в спирала от плачещи мимолетности...
Под облаците на райета,
запазили все още звука
на моето мълчание, летя -
само по себе си съживяващо,
почти забравено движение,
за да приседна най-накрая
между бедрата ти-криле
и да положа душата си мълком.
Колко урагани разпилях
и със светкавици спорих,
в пристъп на безволева слятост
бурите трошах,
докато дъждовете падаха на колене
и се молеха за къшейче любов,
но накрая стигнах до теб –
останах без разум, без чувства
и въпреки това все повече ти исках.
Приеми ме в лоното си, мълнийо
с неопределена посока и вятър
по миглите.
Аз ще си нося отрязаната глава
достойно – не ми трябва,
щом ти от сърцето ми излиташ.
© Marielli De Sing All rights reserved.