Тропосване на мъглите
Всички сметки за щастие май не излезнаха прости:
пощи Лаура още трънливия гроб на Петрарка.
И над нас се издига – през дните на ялови пости,
на всевечната страст и копнеж – триумфалната арка.
Ако питат за мене, кажи им, че аз съм Шивачът,
които шие за теб дълга ленена роба, но първо
нека мярка да взема на ханша ти, който във здрача
всеки път се изплъзва – подобно изкусна пъстърва.
Позволи ми да зная как нощем гърдите ти остри
цепят тънкия подгъв на моите праведни мисли
и се пълни улукът на уж подредения Космос
с тази, спряла на гърлото, няма въздишка: къде си.
Аз заших тайно в тесния джоб на последното лято
всяка твоя усмивка и страх, или плач непотребен.
Ще си вземам по доза от тях, всяка сутрин, когато
се събуждам на другия край на земята: без тебе.
И ти пея, пиян от възторг или слабост, небрежно залитам,
проглушил съм ушите на всички сирени самотни.
Затова благославяй Шивача, тропосал усърдно мъглите,
за да влезеш, любов, пред парадния вход на живота!
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
