Твоята липса боли
Полунощ е отдавна, и детето ми спи.
Тъмно е вън, и е тъжно в душата ми.
Като ручеи, среднощите тихи сълзи,
се изтичат във моята пазва...
До сърцете ми стигат...и боли.
Нека боли, издълбах я сама тази рана,
и посипах със сол от сълзите събрана.
Не разбрах, как така, кога и защо...
нещо с мене и тебе се случи, та нали
те обичам, и обичаш ме ти, а боли?
Ти ме научи да обичам живота,
и да се радвам на всичко красиво.
И през всичките нощи и дни,
аз със трепет те носех в душата си.
И сега пак си там...и завинаги.
И те обичам все така истински.
Но тъгувам, защото твоята липса боли...
© Евгения Тодорова All rights reserved.
