Тъга
Капките дъжд се стичат по стъклото,
оставяйки влажна следа,
красива е гледката на дъжда,
ромолящ тихо в нощта.
Лежа във леглото сама
и мисля си за това,
колко голям е светът,
колко жестоки са хората.
Колко сив е градът,
колко сме поддадени на умората,
на гнева в нашите сърца.
И колко далече сега е денят,
във мрака утихнала сякаш шептя
"не искам подобна съдба".
Не искам във сивия град
да присъствам на поредния листопад.
Не искам в леглото сама -
желая от страст да крещя.
Не искам във мене гнева -
нима есента причинява това?!?
© Райна Боянова All rights reserved.
