Тъгата на нашата майка България
Двама сина родих и ги кръстих Николай и Валери в зори.
Пред икона на Господ се кръстих и помолих вовеки да бди
над чедата, които обичам – две орлета в небесната вис,
за които сърцето събличам и пътувам към залеза чист.
Те растяха щастливи и смели и играха на воля игри.
Опознаха света без предели и разбраха, че много боли,
ако някой обидиш със слово, ако някой по пътя раниш
и превърнеш делата в отрова, а доброто със злоба смениш.
През години на мъка и радост ги отгледах самичка добре.
Аз забравих за своята младост, за да бъда родител небе.
Ще ви кажа какво ми се случи и животът кога ме рани.
Той в сърцето с куршум ме улучи. То не спира до днес да кърви.
Аз загубих баща им злощастно и останах зловещо сама,
а годините наши, прекрасни, се стопиха в бездънна тъма.
Николай и Валери растяха и тъгата растеше у тях –
черен гарван над родната стряха. Да им бъда баща, не успях...
© Димитър Драганов All rights reserved.
