Защото съм омесена от кал,
душата ми все в тъмното се вглежда.
(И кой ли Бог така ме е създал –
да бъда антипод на слънчогледа?)
И щом се мръкне, някаква тъга
до мен присяда, рови в паметта ми
и сее болка с жилава ръка,
докато капка радост не остане.
Тя, радостта, е утринна роса –
за миг я има и за миг отлита.
А мъката – най-опитен косач,
и кълновете реже, без да пита. ...