Умира душата
Падна и последната надежда,
държаща го все още жив,
а сега мълчи и глава свежда –
не чувства ни живота сив.
Затворен с мисли отворени,
живеещ извън своето тяло,
любовта оставя ли корени
за още едно ново начало...
Миналото само рани отваря,
пътя за бъдещето блокира,
спомени далечни то разгаря,
тялото е живо – душата умира.
Нощем в тишината скита –
това е неговият празен рай
и продължава да се пита –
животът му има ли край?
Където изсъхнала любовта спира,
там самотата сама извира,
да командва тялото тя избира,
докато душата тихо умира.
© Никица Христов All rights reserved.
