Умира душата
Падна и последната надежда,
държаща го все още жив,
а сега мълчи и глава свежда –
не чувства ни живота сив.
Затворен с мисли отворени,
живеещ извън своето тяло,
любовта оставя ли корени
за още едно ново начало...
Миналото само рани отваря,
пътя за бъдещето блокира,
спомени далечни то разгаря,
тялото е живо – душата умира.
Нощем в тишината скита –
това е неговият празен рай
и продължава да се пита –
животът му има ли край?
Където изсъхнала любовта спира,
там самотата сама извира,
да командва тялото тя избира,
докато душата тихо умира.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Никица Христов Всички права запазени
