Упрек
аУпрек
Не ме упреквай, че не разговарям.
Че съм самотник.
Че обичам да съм сам.
Не съм студен.
От огън вътрешен и аз изгарям.
И тръпна винаги от вътрешен
„там-там”…
Не съм безизразен и равнодушен.
Обичам този свят несъвършен.
И теб!
Но често в своя малък свят заслушан,
аз не забравям,
мене си и теб!
Не си мисли, че пет пари не струвам,
че нямам с тебе аз какво да споделя...
Или от ленност някаква
кротувам
или пък номер някакъв с това кроя…
Не си мисли, че аз съм безсърдечен...
Пред тебе драматично и нарочно
не мълча.
На нашата любов,
аз съм обречен!
Не искам празни приказчици да гълча!
Не си мисли, нарочно, че го правя,
че задни мисли крия в любовта...
Теб в неродените си оди славя...
Аз в чест на тези мои стихове
мълча!
Не виждаш ли, как грее любовта ми.
Щом те погледна…
Иде ми да закрещя!
Възторзите избухват във гръдта ми.
И за това така възторжено...
Мълча!
© Христо Славов All rights reserved.
