В писъка на влакове и бормашини
се удави безответен твоят вик, Душа,
и погребаха те саждите на черните комини,
а бетонна плоча над главата натежа
и в мрак загаснаха лъчистосините мечти.
Сега, сега дори не чакам нещо от живота,
а за теб и за мечтите съм забравила почти
и по навик, безразлична, влача пак хомота
на проклетото си мъртвосиво ежедневие.
Кажи, къде погребах те, Душа? Дали в калта
и уличните дупки, дали под вестникарско злободневие
или може би захвърлих те насред сметта ...