Устните й
Устните й...
Ухаеха на пролет.
На онази, закъснялата пролет,
която дойде с последното ято,
завърнало се от юг
Дойде с бурен дъжд
и неразпъпили ябълкови клони.
Нямо, слънцето дори
не смееше да се покаже.
След дългата, студена зима.
А всъщност...
бе почти лято.
Което се изтърколи, мимоходом,
ту в жежки нощи,
ту в непристойни
летни урагани.
А тя не се усмихваше изобщо.
Не можеше.
Усмивката бе неразкрита
тайна в нейната душа.
И не можеше.
Защото никой не бе я научил да се смее
дори... не истински.
Очите й бяха жадни.
Когато...
На прага потропа есента.
Големи и тъжни очи,
които изпращаха
лястовици
на юг,
и тайно се надяваха
да полетят с тях.
А устните й ухаеха
... на пролет.
© Нели All rights reserved.
