Увиснали слова
Душата щом е празна,
сърцето щом кънти,
илюзиите прежни
превръщат се в сълзи.
Чувствата безсилни
са проснати в калта.
Словата пък увисват
нейде на телта
като излишни дрехи,
като ненужна вещ
и мятат се нелепо
от вятърът зловещ.
Изпрани са, но вехти.
Ветреят се сами.
Забравени навеки.
Изгубени в мечти.
Не молят те, а чакат
да дойде миг и пак
да бъдат в полет. Ято.
Дано да устоят
на бурята прокобна,
и после самота...
на болката съдбовна
изгаряща плътта.
Успеят ли, то значи,
че бели са слова
най-верните водачи
към истина една.
© Таня Мезева All rights reserved.
