Увисват залези, в края на небето!
Увисват залези, в края на небето,
салкъми презрели, с вкус на вино,
по стълба от кристали, спомени - ето,
питат сърцето - дали е било.
Под крилото счупено на мрака,
надупчено, като примка на пеперуда,
луната бледа, дебне и чака,
да доведе сетивата, до възбуда.
Галеше брега реката мълчалива,
сред тръстики високи, птици видях,
те бяха толкова шеметно щастливи,
от тяхната обич, припламвах, горях.
Седнала сама, пред приливи високи,
пред хоризонта чист на хубавия свят,
ще търся любов, истинска, дълбока,
сред гори зелени, сред белия цвят.
Примирена от чудото обзело безкрая,
стиснала вяра, в горещи ръце,
ще те чакам, на залеза, увиснал, в края,
мое уморено, но живо сърце!
© Миночка Митева All rights reserved.
