В бездната
Когато се вгледаш в бездната...
... и бездната се вглежда в теб!
Колко шарен светът пееше под крака ми,
моя алчност,
преди да се сгуша на топка в твойта кална снага.
Как свободни слънца грееха над земята ми,
моя алчност,
преди да закриеш с въглищни облаци цялата синева.
Горд стърчах, сляп, изправен на мачтата,
моя алчност,
на Титаника с ведро-нощни пиратски платна.
Ден и нощ от гърдата на щастието,
моя алчност,
пиех смелост и радост с безброй ненаситни гърла.
Вярвах, вярвай, в съдбата си,
моя алчност,
да блестя в небосклона – сам сияйна звезда.
А сега ти ме питаш,
моя алчност,
знам ли що е лъжа...
Знам! Измислих я сам,
моя алчност,
мойта долна лъжа.
Във прозорците, в огледалата ти се огледах,
моя алчност,
и съзрях пълен мрак; чух своята празнота.
Изгорил всички мигове истински в твоите пламъци,
моя алчност,
и остана ми в шепата само вятърът и пепелта.
И сега, сам, стиснал силно очи съм на прага ти,
моя алчност,
и протягам към теб уморена, празна ръка...
И ти казвам – пусни,
моя алчност,
на просяка паднал в прослава на храма ти,
малка капка надежда за жива вода.
Но мълчиш – теб те няма, или мъртво пияна си,
моя алчност,
впиянена от недостижимата си висота.
А пък аз... явно тръгвам си с празно сърце,
моя алчност,
всичко свое изгубил по пътя към твоята привлекателна празнота.
© Боромир All rights reserved.
На много хора по-често тря'а да им се случва. 
