В бурята...
В бурята...
Вятърът опънал черни струни
във зловещото безлуние,
виеше по тях като вдовица
върху пресен гроб...
Гърчещата се вода на Океана
и тя от умопомрачението обладана,
корабът огъваше жестоко
в садистичен бяс...
Сляпо и безпомощно Небето,
с мълния дори над нас не светваше...
... Път тогава кой да ни покаже
в ужасът на този ад!...
... И няма пред кого да лицемериш,
и проумяваш: моряците защо са суеверни...
И сам, тогава ти разбираш:
какво е да те залюлее страх!...
... А ти остават само сили,
да прокълнеш и майка си,
че те е родила...
... и да свиеш за молитва пръсти:
но да напсуваш Господа,
преди да се прекръстиш!...
Коста Качев,
едно време в Атлантика
© Коста Качев All rights reserved.
