В бялата клетка
От болка се будиш в бялата клетка
и тихо въздъхваш си с облекчение.
Бързо разтваряш белите листчета
и с думи по тях ще търсиш спасение.
Навън запалват дежурната лампа,
коридорът отдавна е опустял,
въртележка от спомени в главата
животът бавно е завъртял.
Редуват се гласове и картини,
но само „Обичам те!” няма сред тях.
Така отлетяха дни и години
и чувстваш на кармата сетен замах.
Коли, самолети, страни непознати...
Рисуваше някога любимата красота,
танци латино правеха те крилат,
но после светът изведнъж замълча.
Срещите с хора запомни завинаги
и нежния чар на самотното цвете.
Скрито от поглед разбра как да виждаш
и да цениш докосване на ръцете.
Наскоро предаде някому пожелание
веднъж поне да спаси птица
и от някого, като за обич признание,
да получи крила и полети към Зорница.
Унесен сънуваш, как върху твоето тяло
една нестинарка сред клада танцува.
Разпиляват се въглени, угасва жарава,
за последно да те накърми бленуваш.
Към края водят пътища безкрайни,
обгръща те студена топлина.
От леда косите побеляват,
изчезват овъглените сърца.
Денем и нощем листата покриват
със злато черната гладна земя,
без умора ненаситно поглъща
птици и хора със свойта уста.
От бяла стая с опустяли завивки
странник дарява на всеки хвърчило,
продавач на надежда буди усмивки
върху лица от съдбата унили.
Пирогов, септември 2011
PS. Научиха ме да се радвам на трудно незабележимите неща около нас. Повечето хора ще си помислят веднага "Какво пък толкова се е случило? Фантазира си, преувеличава." Но ако отминаваме с безразличие тяхната покоряваща красота, ако обръщаме внимание само на умишлено лъскавото и предизвикателното, а не на природно красивото и естествено, няма ли да превърнем своето ежедневие в глупаво огромна, но прашна витрина? Без неделния телефонен разговор нямаше да се появи пред вас, моите читатели, нито този стих, нито "Болнична стая". Затова отново ще благодаря на човека, превърнал се в причина да се мобилизирам и събера написаното в труден момент. Аз вярвам, че някой ще му подари крила и винаги ще изглежда като нежна красива перла в очите на скъпите му хора. Искам да му пожелая много щастие и винаги в неговия смях да звучат малките чанове, които в Родопите връзват на малките агънца.
© Вили Тодоров All rights reserved.
