В цъфналата ръж
„Ако някой срещне някой
в цъфналата ръж
и целуне този някой
някого веднъж...”
Ако разхождаш се във цъфналата ръж,
ще ме намериш – аз ще дойда като дъжд.
Ще целувам нежно твоето лице
както майката целува своето дете.
Ако се почувстваш необичан, нежелан,
протегни ръка – за теб ще бъда там –
във полъха на свежата роса
и никога не ще да бъдеш сам в света.
Ако разхождаш се във цъфналата ръж,
повикай ме – ще дойда с полъха на дъжд.
Ще те обливам със неземна топлота,
за да не чувстваш нивга самота.
Ако се почувстваш сам и непризнат,
вдъхни от моя нежен аромат –
почувствай свежестта на цъфналата ръж –
ще бъда с теб във падналия дъжд.
* * *
Цъфналата ръж замаяно растеше,
флиртуваше със всеки – слънцето,
звездите, със земята и небето,
но луната нейната любимка беше.
Тя излизаше така красива,
във коприна и сатен обляна,
като сладка болка забранена,
нежна като самодива.
В цъфналата ръж луната
своите лъчи изпраща
и леко се ръжта поклаща,
весело флиртува със луната.
* * *
Във полето на фантазиите
цъфналата ръж растеше.
Благовоние летеше
сякаш истинска реалност беше.
Във полето на фантазиите
пороен дъжд валеше –
избягаха дори животните
и всичко свежо беше.
Във полето на фантазиите
устремено моята душа летеше –
по-нагоре – ха да хвръкне –
цъфналата ръж при мене я държеше.
Във полето на фантазиите
някой лунатик лежеше,
зарад цъфналата ръж очите
все така отворени държеше.
Във полето на фантазиите
всеки идеал растеше,
там се сливаха съдбите,
а ръжта все тъй цъфтеше.
„... то нима ще знае всякой
де, кога, веднъж,
някога целувал някой
в цъфналата ръж?”
© Николета Попова All rights reserved.
