В действителност...
Мах на тъжни криле
уморено разцепва ефира;
глас на старо щурче
сред тревичките глъхне, замира.
Мрачно слънце изгря
като крушка, енергоспестова,
върху взето назаем
небе с изпочупени облаци.
Първескиня мечта
удуши неродените чувства
и разголи бедра -
отмъстително-курвенска участ.
Като кръв във река
се изляха и клетви, и завист,
а светът почерня,
свикнал себе си даже да мрази.
Ей така се въртим
в упорита животоразруха;
като слепи в ням филм,
равновесие древно пропукали.
И кажи ми - Защо
този свят да харесвам, желая?
В теб си имам едно,
само мое си, кътче от Рая!
© Таня Донова All rights reserved.
