В дома на мама...
В дома на мама – времето е спряло...
Часовникът отмерва... тишина.
А пукнато, старинно огледало –
поглъща... светлината на деня.
Завесите са спуснати. И плътни.
Отдавна тук е влязла вечерта...
Очите ѝ са старчески. И мътни.
Тя - все стои... На пътната врата.
Тревица скубе около чешмата...
Или разсажда здравец. И невен.
Или изправя колци на домата.
И гледа... с четири очи... За мен.
Яйца в престилката си е събрала.
Донесла е в котленката млекце.
Череши ранозрейки е набрала –
със сухите, напукани ръце...
В дома на мама – преди изгрев съмва.
Тя става всяка сутрин точно в пет!
И чак до залез – крак не си подгъва...
Та, дворът... затова ѝ е наред.
Тук – нищо не променя свойто място!
Откак се помня – мама няма мъж...
А оня паяк, във кьошето тясно –
от памти века – е един и същ.
Усърдно кърпи мрежата си прашна...
По нишките пробягва... И тъче.
В дома на мама – малко ми е страшно!
Тук времето... е спряло да тече.
Олющени са старите тапети...
Таванът е напукан... Няма мъж!
Сивеят излинелите пердета –
прокъсани. Като небе след дъжд.
Едно кълбо канап е все на прага –
да връзва избуялите лози.
Все прежда някаква – мотае, спряга...
И все – едното ѝ око – сълзи.
Мекиците – са винаги в неделя.
Със сирене. И лучени перца.
А на стената – в рамки пожълтели –
портретите на моите деца.
Децата ми – не са деца... Отдавна.
Но тя – не проумява този факт.
И час по час звъни – дали са гладни...
Че е сварила супа. От спанак.
След залез – тя заключва със синджира.
И топъл мрак по двора ѝ мълчи...
А тя – прането сутрешно прибира.
И нещо на кокошките гълчи.
Когато не остане, Боже мили! –
от мама – нито сенчица, ни звук...
Дано да ми дадеш сърце. И сили...
Да мога, Боже... пак... да вляза тук.
© Гълъбина Митева All rights reserved.
