В душата давам ти подслон
В душата си отварям аз вратата
и давам на сърцето ти подслон.
За тебе свалям ниско небесата
и пообъркан правя ти поклон.
И красотата ти огрява, мила,
притихналия тесен мъжки храм.
И самотата - тук гнездото свила,
напуска моя дом сега до грам.
На хиляди звезди от днес лъчите
нахлуват в радостните ми очи
О, Богове! Защо сега мълчите?
Нима и радостта ми не личи?
Сърцето ми до твойто ще поседне
и ще си кажат думичките две.
Душата отстрани ще ги погледне...
От радост, милата, ще пореве.
© Никола Апостолов All rights reserved.
