В една посока сме, това ми стига
Събуждаме се. По-добри и грешни.
Да се посмеем. Може да поплачем.
Каквото беше, казваме си, беше,
от утре ще е някак другояче.
Не можем да се върнем отначало.
Започваме поредната си лудост,
червено ви́но, дяволът е в бяло
и смели са мечтите ни, до глупост.
Тъгата е разплакана надежда,
убежище на невъзможност, спомен.
И търсим си душите в чаша нежност,
най-ничии сме в този свят огромен...
... момичетата, скачащи на ластик,
момчета свили книжни самолети,
така и не можахме да порастнем,
виновни сме, защото сме големи.
Небето се разпада на посоки.
Живеем в непрочетената книга.
Дъждът се е напил. Не ни измокри.
В една посока сме, това ми стига.
© Красимира Чакърова All rights reserved.
