В гръб
И отново ме разтърси писаната каруца
на нелогичната ми съдба във гръб,
разтресе ме като марсилска треска
и заскърца
по калдъръма на изгърбения ми
житейски път.
Нов камък, нов дълбей под колелата
ме набраздява отвътре ненавреме,
сякаш не изкачвам този рът,
а той възкачва се връз мене.
И защо ме гърбом пак обърна?
Толкова е странен светът,
когато искаш да се взираш в бъдното,
а всъщност го изглеждаш в гръб!
Търсиш светлина, любов, добри хора,
а те бягат от тебе, отплуват,
душата ти обръща се наопаки -
което идва е отзад, отпред -
което отминава!
Насрещният вятър иззад тила
се гаври с косите ти,
издухва обичта от очите и я смесва с праха,
залепващ на дърветата в листите -
заедно ще застелят те после пръстта,
в която ще легнем пречистени.
И времето гърбом обръща своя ход -
фиксира се погледа там,
където само преди миг си бил.
Не! Не искам объркан небосвод,
не мога да живея само с минало!
Обръщам се с поглед напред -
разбра ли ме, Живот -
мой е следващия ход!
За да съм аз! За да ме има!
Нима не мога пък да бъда?
Нали за бъдното са моите обич и мечти,
макар че, Животе, така ме гърбиш,
че и последния ми залък горчи ...
© Валентин Василев All rights reserved.
