В гънките на времето...
В гънките на времето ...
Белоснежkа & hixxtam (Найден Найденов)
Какво бих могъл...
Какво бих могъл да ти дам?
Ти си млада и хубава, стилна.
Аз - набръчкан, прегърбен и сам,
дълго брулен от бурите силни.
Ти си цвете сред росна трева,
ти си извор, вълшебно ухаещ.
Аз - загниваща горска върба
и във огъня гаснещо-тлеещ.
В тебе има букет от мечти,
в тебе има и огън и плам.
Ти си слънце сред рой от звезди.
Какво бих могъл да ти дам?...
Аз искам ти да ми дадеш...
Диво цвете съм в гора раззеленена.
Ревнува вятърът на слънцето лъчите.
А аз, окъпана в роса и пременена,
жадувам да съм само твоя - истински!
В две мъжки длани себе си да скрия,
когато дъжд нечакан тихо ромоли.
От погледа ти мъдрост да отпия
и с устните си да запаля в теб искри.
Какво ли би могъл да ми дадеш!?
Едно сърце, трептящо като струна,
и в светлината на недогоряла свещ
да съм твоя Муза - сребролунна.
Без хоризонт
Пред прага ми е дълга люта зима.
Стъпките ми вятър с лед покрива
и само във сърцето си-камина,
единствено аз мога да те скрия.
Пред мене няма светли хоризонти.
Към Лета бавно, ревматично крача
и с любовта, превърната в утопия,
стопяват се илюзиите в здрача.
Времето е безпощадно и цинично.
Белоснежно се яви, като кокиче.
Ръцете ми, изтръпнали от сричане,
не питат, пишейки в нощта:
Обичам те!
Откраднат миг
Отвън изгрява пролет слънцеструйна,
разлиства се във мен любов...
Вземи искра от младостта ми буйна,
пламъкът да стопли твоя брод!
Зове те Лета, знам, ще те последвам!
В забрава с теб да се изгубя!
Хоризонта ти аз искам да е светъл!
И в мислите ти топла да се будя...
Виновно ли е времето, че се затича
в ръцете ти с един откраднат миг!
Стрелки се гонят, значи се обичат.
Раздялата е тъжен, плачещ вик!
В гънките на времето...
Ех, какво бих могъл да ти дам...
Не съм Софокъл, Херодот, Перикъл.
Останал съм с една кардиограма
на сърце във прединфарктен цикъл.
Ти ще достигнеш своя апогей -
на младостта ти щастието ценно.
И ще забравиш стария Персей,
сгънат нейде в гънките на времето.
Повярвай в мен...
В погледа ми ще възкръсне Персефона,
защото помнят устните зрънцата нар!
Не искай никога от себе си да те прогоня!
Защото, Хадес, в мрака ти е мой олтар...
Убий страха злочест като Персей - Горгона!
Светът създаден е, да бъде мъдро покорен!
Не кътай чувствата си зад желязна броня...
Повярвай в Андромеда и повярвай мен.
Във вените ми верността на Пенелопа...
митично ще пулсира, тръпнеща по Одисей.
Но тихо ще сълзи в очите ми въпроса...
Защо да ме дариш със обич все не смееш?
Жигосан
Ще ме погуби с тътена си Зевс.
От пяна се роди и Афродита...
Изгаряш с обич стареца злочест
и с меки, свежи устни на момиче.
В ръцете ми се сви, като във сън.
Омая сетните ми дни със детство.
С теб люляците зацъфтяха вън
в щастливо пролетно вълшебство.
Косите ти уханно-златосвили
пръстите ми търсят да докоснат.
Нощта е дива, сочна и обилна.
О, Господи, със обич съм жигосан!
© Гергана Шутева All rights reserved.
