В перушината
Защо жадуваш красотата тайно,
човек добър един не ти ли стига?
Очите в синьото и в мен потапяш,
копнееш въздуха си много тихо.
Сънуваш: тъмният ни бряг разлива
надежди светли в мек и розов облак.
Вълна от смях окъпва топъл изгрев.
За миг ръцете ни заплитат остров.
Защо ли вярваше на тъжна сянка?
Земя от рани ражда пак рекичка
и хладен тъжен вятър връзва пясък.
Пониква в мен луна и в теб - кокиче.
Мечтата къщичка е - сякаш диша
и спи в неслученото тъмно нищо.
Летиш ли? Нека да съм лека вишна,
от болка нищото с ръце да нищя.
Поискай, моля те, да бъда силна,
светът ми сякаш боледува с думи,
лекувам липсата в цвета на смисъл.
Не искам с утрото да се сбогувам.
Хрущи ледът ни - понапукан, счупен,
отглежда в него топлината вятър.
От много мислене не се научих,
години исках да си мой приятел.
Защо рисуваш пролетта потайна?
Прегръдка-спомен ни закриля тъкмо
и всяка лудост в този миг е свята.
Летят врабчета из вълшебно кътче.
© Йоана All rights reserved.
