В полите на Люлин
След толкова години скитане,
на пейката пред стара цръква
седим и двамата се питаме
дали отново ще замръкнем
като тогава, билки брали
и упоени в аромати,
и от целувките забравили
денят, търкулнал се по ската.
От нейде вятърът разклати
два бора – свещници пред храма –
и забуча из долината
понесъл вечната си карма.
Зашепнаха след миг листата
тъй дълго пазената тайна
и – на природата децата –
съзряхме връзка с него трайна.
Те спомените възкресиха,
това, което тук било е
под клоните на люлка тиха
до избуялото алое.
Щом тръгнахме по път обратен
вихрушката пред нас утихна
и слънцето лъча си златен
провря... и ти ми се усмихна.
© Иван Христов All rights reserved.
