Спомени безкрайни раздират
моята душа и цигарите
една след друга паля в нощта.
Болка бърза преминава през
клетата ми душа,
но заглъхва и оставам отново
безчувствен в тъмна самота.
Къде си ти? Къде?
Къде избяга с моето сърце?
В миг направи ме безсмъртен,
в друг уби ме ти покъртен.
Живея като сянка в тъмната зора.
Не искам да се срещам със слънцето, с деня.
Животът ми е вече разрушен - 
без теб ли съм, аз не искам следващ ден.
И пак запалвам тънкия фас,
в камината догаря последния плам без глас.
Тъмнина обгъща пустата и гола стая,
душа ми стене и моли се плахо тя към рая -
едно желание едничко - да зърна пак лицето ти добричко.
Усмивка ти една ми подари - завинаги да грее в мойте очи ...

                                                                                                 Aтанас Терзиев