Тази сутрин...в тревата

намерих малко врабче...

Толкова малко...и толкова мило,

ми се стори

във моите ръце...

От студа полуживо...от росата пропито -

едва мръдна с криле!

И очи не отвори...

Сякаш, молеше някой...

по-бързо...да го прибере!

Не бях аз обаче, котака от двора!

Не бях и онова, босоного момче,

що със прашката тича и си мисли

"Ловец съм!"...

щом листо от дървото събори дори!..

Не, не съм калпАзана със одрани нозе!

Аз съм...всъщност онази, която в ръцете си държи топлина!...

Със дъха си,...ти дава живот!..

А във сърцето си,

носи любов -

не за птичка, а за цяла Вселена!

Малката птичка, май...че усети!...

Тука е топло...и сухо...

и изглежда спокойно...

Няма в този ден да се мре!

Леко очите отвори...

Леко изпърха с криле...

После със малко водичка

и малко храничка,

беше съвсем друга птичка!

Имаше даже гласче!

Казват,...малките птички...нямат чувства!

Не те разпознават!

Бързо се раждат!

Бързо умират!

Няма много,...което оставят...

Моята птичка обаче,

нежно изпърха с криле...

Сякаш... ума ми прочете...

В мене се гушна,

като малко дете...

И разбрах!...

Беше време да тръгва...

Беше щастлива,

че не бе ден да умре!..

Че ме срещна...и дадох и сила...

друг ден да има... в туй ясно небе...

Покръжа...някак бавно над мене...

Кацна на мойта ръка...

Клюнче потърка...

Сякаш за Сбогом...И отлетя!

А сърцето ми трепна,

от смесени чувства...

Радост и мъка...

за таз малка душица...

която таз сутрин

в сърцето ми кацна...

и остави...цял вагон топлина

 Valentina N.V.    (Valentina Mitova)

09/10/2020