Вече няма...
Вече няма да търся
във сенки душата си.
Вече няма да тичам
след отминали стъпки.
На бездомния вятър
ще раздам песента си
и на залеза ален
ще закича сърцето си.
Вече няма да бродя
във съня на мечтите
и надеждите празни
да очаквам във дните.
Овдовя песента ми
да те чакам във бяло.
Залиня пролетта ми
във парче огледало...
във което оглеждах
две очи от надежди
и ръце от илюзии
от неслучени срещи.
Вече няма да търся.
Да плача. Да страдам.
Нямам време да мразя,
имам любов да прощавам.
Ако обич ме срещне
по невидими друми,
песента ми ще бликне
като бистрите ручеи...
Ще забравя, че страдах.
Ще заровя сълзите.
И любов вместо изгрев
ще отгледам в очите.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
