Вечерта, която...
Вечерта, която...
Не мога да забравя онази вечер,
немислимо ще бъде!
Лицето ти изпъкваше
сред солените изпарения
на изгрева и нашепваше
- "продължение ще има".
Не мога да те пусна
от мен да си тръгнеш,
залезите си да гледаш
сам с очите си,
изгубени в пустата тъма.
Разбери! Не изпускай!
На вратата ти чука
лудост, отдавна бленувана,
хвани я с парещи длани
- те за света да забравят,
да изпепеляват мига,
нека измият на греха вината!
Помня онази вечер омайна
като разбиващата се вълна в скалите...
Кораб бъди, опъни платната,
към нечия чужда земя,
да натоварим на гръб спомените,
вечността теб и мен да улови,
захвърлим каменния си товар,
да запратим на някой бряг
лапите на тиранина,
където царуват топлината и радостта.
© ДИМА All rights reserved.
