Великденчета
Защо ни разделяш с децата ни, Господи? Живи
сме, само когато сънуваме пак че са тук.
Но сутрин леглата са празни... И в нас се извива
вихрушка от спомени. Скрити под своя капчук
сърцата на майките тихо в гнездата ридаят,
че нашите птичета в чужди небета летят.
Обичат простора. Посока назад не желаят.
А чувства събудени с нежност в съня им кръжат.
Великденско цвете са. Спират пред портата само
веднъж във годината. С тях да възкръснеш и ти!
Прегръдка на прага... и с пролетно слънчево - Мамо! -
избърсват сълзите... Сърцето ни с гордост тупти!
Когато си тръгват, изпращаме всички надежди,
надиплени в куфара, тежък от спомен за смях.
Така безвъзвратно далечен животът изглежда,
че даже не можем да плачем от болка след тях.
И чакаме, Боже, отново със теб да възкръснем,
прегърнали нашите странстващи скъпи чеда.
Закриляй ги! Ние ще носим до края си кръста...
Далече от нас са, но ти ги пази от беда!
© Мария Панайотова All rights reserved.
