Великденчета
Защо ни разделяш с децата ни, Господи? Живи
сме, само когато сънуваме пак че са тук.
Но сутрин леглата са празни... И в нас се извива
вихрушка от спомени. Скрити под своя капчук
сърцата на майките тихо в гнездата ридаят,
че нашите птичета в чужди небета летят.
Обичат простора. Посока назад не желаят.
А чувства събудени с нежност в съня им кръжат.
Великденско цвете са. Спират пред портата само
веднъж във годината. С тях да възкръснеш и ти!
Прегръдка на прага... и с пролетно слънчево - Мамо! -
избърсват сълзите... Сърцето ни с гордост тупти!
Когато си тръгват, изпращаме всички надежди,
надиплени в куфара, тежък от спомен за смях.
Така безвъзвратно далечен животът изглежда,
че даже не можем да плачем от болка след тях.
И чакаме, Боже, отново със теб да възкръснем,
прегърнали нашите странстващи скъпи чеда.
Закриляй ги! Ние ще носим до края си кръста...
Далече от нас са, но ти ги пази от беда!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Мария Панайотова Все права защищены
