Видение
802
0
1
Преди много, много време
морето ме изхвърли на брега.
Оттогава аз се слях с пясъка
и станах негова издатина.
Пъстри водорасли се заплетоха
в мократа ми, сплъстена коса и
бавно изгниха в русалската ù красота.
Лъскави миди като люспи покриха ръцете ми,
а бяла пяна гипсира моите крака.
Дръзкият вятър ме завива,
за да съм завинаги негова.
Само лицето ми издава
задрямалия в мен живот,
но скоро то ще стане
като ваяние на морски бог.
Откога лежа тук?
Лежа и гледам небето.
Жива съм и се вкаменявам
или съм камък, който оживява.
А душата ми е раковина сякаш,
която пази във своята дълбочина
шума на морето, зова на бриза,
сезоните, деня и нощта
и мириса на солта.
© Калина All rights reserved.
Хубаво е! 