Видрица
Тича надеждата.
На просия.
Само стъпки са
твоите думи.
И сън
по очите ми.
Недокосване пият...
Мирише на зима.
По ръцете ми
следи от лято...
Думи... думи... думи...
С чаша горчиво кафе
изпити...
Аз не съм вече същата -
на просия съм...
Научих се
как се умира...
В черния петък,
когато вързах
циганска видрица
на ръката си.
На просия съм...
Научи ме
как се преражда.
Можеш ли...
„Видрицата е едно малко каче с железни халки и с клуп отгоре, което може да събере пет-шест оки вода. Тая видрица носят закачена на ръката си циганките, които ходят от къща в къща, та просят. В нея събират всякакъв материал за ядене: айран, ишумик, сирене, варени тикви, артисала гозбица и прочие, и прочие, каквото си изпроси, та я подарят."
12 юлий 1894 г.
Свещеник Минчо Кънчев
© Весела ЙОСИФОВА All rights reserved.
