Това стихотворение е посветено на момчето, което прати сърцето ми на сто и петдесет километра от мен!
Черни, тайствени очи,
погледнеш ги - губиш се в тях,
а от тях наслада няма.
И падаш,
докато не пропаднеш
във вечния блян от наслада.
Наслада, от която боли
и не можеш да й се наситиш,
обляна от мечтани лъжи
за човека, който всъшност не си.
Но в сърцето ми живеят
две измамни черни очи,
от които тъй сладко боли, боли.
© Вероника Шефченко All rights reserved.
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
