Вместо с пика, с луна
От луната отхапах парче,
да ми свети в душата по тъмно,
ала тя, като свито врабче
светлината опита да клъвне.
Тъмнината ù беше олтар
и привикнала беше със нея.
Завъртя се поредният зар
и се падна шест, да живея.
И засветих отвътре навън
като Джàкомо в приказка стара.
Разкънтя се светът като гръм
и се целеше в светлата вяра.
Но надежда ми бе Росинант.
Убедително с бурята спорех.
Бях навярно безумен педант
щом воювах, а не се молех.
Концентриран в своята цел
не усещах животът как бяга.
А мечтата, разперен орел,
на главата ми бримката стяга.
© Валентин Йорданов All rights reserved.
