… все по-рядко знам къде съм…
1.3K
0
34
… все по-рядко знам къде съм…
Не се родих с хриле, за да те дишам,
в най-синьото мастило на стиха си.
Оставих те – ти сам да се напишеш,
по пясъка… скалите… по смеха ми...
А аз разчела всички картограми,
съм някъде накрая на Всемира.
Атлас нарамил е Земята си на рамо,
чертае все със пръст по твойта диря…
А моята е в градуси над нея,
протуберансно отразена по водата.
В измислици аз мога да живея,
във стихове, без място и без дата…
Открития… Светът ми отеснява
и все по-близо – но не чувам песен…
Не зная как, но всъщност ме спасяваш,
защото все по-рядко знам къде съм…
© Таня Георгиева All rights reserved.
