Всеки ден я виждам...
Всеки ден ясно я виждам,
красиво-бледа, тиха в скръбта си,
облича отънелите си дрехи
без чувство, че е у дома си.
От скромност чак се е намразил
малкият апартамент,
години само болка пазил
и ни един затоплящ сантимент.
Празници и делници са плели
черга в еднакви цветове,
искали са да лежат в дантели,
но конци са нямали и весели ръце.
Тихичко са бъбрели за нея,
защо страхува се да се засмее,
няма слънчева неделя,
в която младостта й да я сгрее.
Всеки ден я виждам, остаряваща,
наметнала на кръпки вече одеалото
на оскотялата съдба влудяваща.
Всеи ден се виждам... В огледалото...
© Ниела Вон All rights reserved.
