Щурците подлудяваха нощта.
Вятърът дращеше изгорялата кожа.
Улични лампи дразнеха сетивата.
Всеки лъч, попаднал в зеницата
будеше призрак на носталгия.
Всеки лъч заслепяваше една звезда.
Вплиташе се и засияваше в косата,
на морски спомен нежно ухаеща.
Със своята депресивна баналност града
убиваше с всеки лъч откраднат миг на любовта.
© Таня Атанасова All rights reserved.
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
