Вселенски бяг
Стъпвам бавно –
по стълбица слизам,
(а дали пък не качвам върха?)
Откак родих се
по малко умирам.
Хем съм будна,
но някак и спя.
Ситна мравка,
след бяг уморена,
просто атом
в безкрайна мъгла.
Нямам нищо...
какво да си взема.
Само гола,
незрима душа
Аз не знам,
от коя съм вселена.
Нито тука,
кога съм дошла.
Още чакам деня
да прогледна.
Още чакам
да видя света.
Липсват части
от някакъв пъзел,
дето само
от снощи редя,
а сърцето ми
сякаш е възел,
който пита
защо съм сама.
И дали някой ден
ще се слее, всичко
просто да стане едно...
А дали пък светът
не живее в закърняло
от мрака око...
Но от мене,
какво ли зависи
и коя ли изобщо съм аз?
Туй на мравчица
само са мисли,
но дали не
терзаят и вас?
© Виолета All rights reserved.
Благодаря ти, Иржи. Весело посрещане и на теб.
