Вяра
През болката на трънени огради
промушва се сънят ми на разсъмване.
И тези будни нощи ме изгарят,
но пак те търся от зори до мръкване.
В живота си съм вплела твои мисли.
Ако те няма, как ще бъда жива?
Като лоза по тебе се разлиствам
и любовта в очите ми извира.
Живееш в мен. Ти – спомен за морета.
И с вярата, че пак ще те открия,
в две капки дъжд събирам си небето.
Защото любовта ни е магия,
която в миг разкъсва тишината.
Дори и наранена пак възкръсва.
И някога, потайно под луната
пак в погледа ми куп звезди ще пръсне.
Разрових неугасваща жарава.
А в нея пепелта все още пари...
Искрица огън как се съживява,
за да подпали старите пожари?...
© Йорданка Господинова All rights reserved.
