Вяра
Ти отдавна мълчиш, но Те има
и го знам, безпогрешно го знам,
а в сърцата ни – ядрена зима,
Теб – всесилният – няма Те там.
Всички църкви и всичките свещи,
са единствено лустро, варак
и в заблуди се чувстваме вещи...
Теб разпъват пилатите пак.
Този свят се побърка, мой Боже,
почерня и нашир и надлъж,
виж поета неспящ и тревожен,
погледни му в душата веднъж.
Вече няма той път към звездите
плаче нощем в пореден куплет,
въглен черен в сърцето му скрит е
и се чувства до трижди проклет.
Ако кацне за миг на перваза,
сред чернилото гълъбът бял,
сред човешка гнилоч и проказа,
лъч надежда за обич изгрял,
ще прогледнат ли, Господи вече?
Или няма надежда за нас?
Аз си знам – под асмата сме вечер,
тъжна есен, Ти Боже и аз.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
